Коледата отдавна беше отминала. Сякаш не беше и идвала. Животът в малкото селце потече по старому. Малкият Пешко пак тръгна на училище. Училището в неговото село беше закрито преди няколго години, поради липса на деца. Затова Пешко ходеше на училище в съседното село. Ставаше рано-рано, за да може Жоро Беснийо да го кара с буса до въпросното съседно село. Буса беше доста стар и вече трета ръка. Първо бил маршрутка в София, но след като тя се обърнала на едно крастовище и малко се подпалила фирмата я продала. Купил я един „провинциален бизнесмен”, който искал да прекарва с нея прасета и овце на пазара. След като този бизнесмен, а именно Марко Далаверата установил, че то’а бус за нищо не става, щото седалките били заварени и там уфси и свине’ не моели да се карат, продал го изгодно на Жоро Беснийо. Сега Жоро го ползваше за няколко основни неща: да „прекарва” ‘ора (както той сам казваше), да си съхранява вътре сеното за зайците и да кеца Стрелка Мърлата, ако на вън беше студено. След редица преработки и „тун’говане” според Жоро буса вече вървеше на газ. Дизеловата помпа така или иначе беше запушена, но сега на студено палеше по-трудно.
Жоро въртеше волана на буса много умело. Пилеше гуми, които разбирасе бяха всесезонни, на песако пред вратника и беше сложил китеник на таблото. От самосебеси се разбира, че в буса имаше музика. На какво иначе щяха да се слушат всичките албуми на Слави Трифонов, Хъшове, Ку-ку бенд, Каналето и всякаквите деривати на тези организации. Викаха му Жоро Беснийо, защото един път дори успя да подкара въпросния бус напред с вратите (ама страничните), при сухо време. Малко хора знаеха, че ако не го беше направил щеше да отнесе една бяла бяла астричка, със сини надписи и светлинки по нея. Той тогава беше толкова пил, че дори и не разбра как се озова в „некъв гараж с решетки и кушетка”. Викаше на „монтьорите” вътре: „беее, тупании, къде му е на тоа гараж канала беее и що има кушетка”. През замъгленото му съзнание премина мисълта, че тия „монтьори” са твърде еднакво облечени, но си помисли, че е във фирмения сервиз, на марката производител на бившата маршрутка. Накрая си помисли, че е много яко че има кушетка в гаража – така Стрелка Мърлата нямаше да дудне постоянно колко и убива скоростния лост в лицето ...
На следващата сутрин го бяха пуснали от „гаража”. Болеше го главата ... но не само тя ... После се чудеше що пикае кръв. Помисли си, че е от мускатовата отлежала, дето я пи в кръчмата „При ТКЗС-то” и три месеца не пи от нея пак. Караше само на сливова и мастика.
Пешето седеше тихичко в буса, още мрачен и студен, и се опитваше да закуси. Майка му му беше дала няколко от останалите пръжки и филия ‘леб. Туршия нямаше по понятни причини – беше я дала всичката на батьо му Ненчо, да си я носи на Софията. Буса се поклащаше по третокласният път между селата и огласяше мрака с „Комбайнеро-интелигентска”-на на Слави. Жоро Беснийо не беше изтрезнял още напълно от снощния запой. Чичо Кочо имаше рожден ден и черпи в ТКЗС-то (както на кратко викаха на кръчмата). „Пешкооооо, от мен да знеш, жените са гадни курв ... (не довърши, защото се закашля) ... мама им дееееб ... (но пак не довърши, щото се закашля още по-силно). Баааах гоооо, тая мастика май е била ментее”. След като успокои кашлицата си попипа ждеба си и извади пакет цигари без филтър и запали от запалката на буса. Тя беше един от малкото останали оригинални аксесоари по него. Пешко се опули – буса вървеше сам, Жоро държеше цигарата с една ръка и запалката в другата. Волана се поклащаше самичък. „Не се плаши Пешкооо, той сам си зане пътоооо” – ухили се Жоро. Пешко не спомена леда и снега по шосето, дупките, локвите и какво ли още не. Той не разбираше от тези неща, беше само на десет. Но някакси вътрешно усещаше, че Беснийо правеше нещо опасно и по някакъв начин вълнуващо ...
Дояде пръжките с ‘леб и се обърса о вече нечистото си якенце. Майка му му беше казала да не прави така, че ще го пере чак на пролет, за да го даде следващата зима на сестричката му Спаска. А на него обеща старото яке на баща му. На него не му ставаше вече и без друго. А то беше от ония – с двете лица и изрисувано с индиански вожд отпред. От ония якета дето се състоят от яке и елече отгоре, в два различни цвята. Като ги изцапаш от едната страна и го обръщаш от другата и то пак си е чисто.
Пешко с тъга си спомни отминалата ваканци, ходенето с кола до София, возенето на „пистарката” и преспиването в студенската квартира на кака му Ценка. Спомни си и скандала удома след като се прибраха от София. Не помнеше добре причината, но помнеше виакнето на мама и татко по батьо си Неньо. Все си повтаряха някакъв тест и някакви чертички ... Но той не разбираше защо се карат. Чудеше се как някакъв тест може да скара така родителите и батко му. Намесваха и кака му Ценка и това дали е са ползвали нещо си „капут”. Думата въобще не пасваше, но си мислеше, че има нещо общо с държането на ръка или кецането – по думите на Неньо. Татко му му викаше капут като го хокаше, та Пешко си мислеше, че не е нещо толкова лошо. Тестове Пешко правеше в училище, с новата учителка Мица (която беше дъщеря на леля Муца), но там трябваше само да рисува и да пише буквички.
Неусетно стигнаха другото село и Пешко трябваше да влиза в час, Жоро Беснийо спря пред двора, изчака детето да слезе и с пълна газ + ръчна обърна буса на повече то 180 градуса, оставяйки слисани всички малчугани в двора и пушек, който се разсея чак след 5 минути.
Жоро въртеше волана на буса много умело. Пилеше гуми, които разбирасе бяха всесезонни, на песако пред вратника и беше сложил китеник на таблото. От самосебеси се разбира, че в буса имаше музика. На какво иначе щяха да се слушат всичките албуми на Слави Трифонов, Хъшове, Ку-ку бенд, Каналето и всякаквите деривати на тези организации. Викаха му Жоро Беснийо, защото един път дори успя да подкара въпросния бус напред с вратите (ама страничните), при сухо време. Малко хора знаеха, че ако не го беше направил щеше да отнесе една бяла бяла астричка, със сини надписи и светлинки по нея. Той тогава беше толкова пил, че дори и не разбра как се озова в „некъв гараж с решетки и кушетка”. Викаше на „монтьорите” вътре: „беее, тупании, къде му е на тоа гараж канала беее и що има кушетка”. През замъгленото му съзнание премина мисълта, че тия „монтьори” са твърде еднакво облечени, но си помисли, че е във фирмения сервиз, на марката производител на бившата маршрутка. Накрая си помисли, че е много яко че има кушетка в гаража – така Стрелка Мърлата нямаше да дудне постоянно колко и убива скоростния лост в лицето ...
На следващата сутрин го бяха пуснали от „гаража”. Болеше го главата ... но не само тя ... После се чудеше що пикае кръв. Помисли си, че е от мускатовата отлежала, дето я пи в кръчмата „При ТКЗС-то” и три месеца не пи от нея пак. Караше само на сливова и мастика.
Пешето седеше тихичко в буса, още мрачен и студен, и се опитваше да закуси. Майка му му беше дала няколко от останалите пръжки и филия ‘леб. Туршия нямаше по понятни причини – беше я дала всичката на батьо му Ненчо, да си я носи на Софията. Буса се поклащаше по третокласният път между селата и огласяше мрака с „Комбайнеро-интелигентска”-на на Слави. Жоро Беснийо не беше изтрезнял още напълно от снощния запой. Чичо Кочо имаше рожден ден и черпи в ТКЗС-то (както на кратко викаха на кръчмата). „Пешкооооо, от мен да знеш, жените са гадни курв ... (не довърши, защото се закашля) ... мама им дееееб ... (но пак не довърши, щото се закашля още по-силно). Баааах гоооо, тая мастика май е била ментее”. След като успокои кашлицата си попипа ждеба си и извади пакет цигари без филтър и запали от запалката на буса. Тя беше един от малкото останали оригинални аксесоари по него. Пешко се опули – буса вървеше сам, Жоро държеше цигарата с една ръка и запалката в другата. Волана се поклащаше самичък. „Не се плаши Пешкооо, той сам си зане пътоооо” – ухили се Жоро. Пешко не спомена леда и снега по шосето, дупките, локвите и какво ли още не. Той не разбираше от тези неща, беше само на десет. Но някакси вътрешно усещаше, че Беснийо правеше нещо опасно и по някакъв начин вълнуващо ...
Дояде пръжките с ‘леб и се обърса о вече нечистото си якенце. Майка му му беше казала да не прави така, че ще го пере чак на пролет, за да го даде следващата зима на сестричката му Спаска. А на него обеща старото яке на баща му. На него не му ставаше вече и без друго. А то беше от ония – с двете лица и изрисувано с индиански вожд отпред. От ония якета дето се състоят от яке и елече отгоре, в два различни цвята. Като ги изцапаш от едната страна и го обръщаш от другата и то пак си е чисто.
Пешко с тъга си спомни отминалата ваканци, ходенето с кола до София, возенето на „пистарката” и преспиването в студенската квартира на кака му Ценка. Спомни си и скандала удома след като се прибраха от София. Не помнеше добре причината, но помнеше виакнето на мама и татко по батьо си Неньо. Все си повтаряха някакъв тест и някакви чертички ... Но той не разбираше защо се карат. Чудеше се как някакъв тест може да скара така родителите и батко му. Намесваха и кака му Ценка и това дали е са ползвали нещо си „капут”. Думата въобще не пасваше, но си мислеше, че има нещо общо с държането на ръка или кецането – по думите на Неньо. Татко му му викаше капут като го хокаше, та Пешко си мислеше, че не е нещо толкова лошо. Тестове Пешко правеше в училище, с новата учителка Мица (която беше дъщеря на леля Муца), но там трябваше само да рисува и да пише буквички.
Неусетно стигнаха другото село и Пешко трябваше да влиза в час, Жоро Беснийо спря пред двора, изчака детето да слезе и с пълна газ + ръчна обърна буса на повече то 180 градуса, оставяйки слисани всички малчугани в двора и пушек, който се разсея чак след 5 минути.
Няма коментари:
Публикуване на коментар