Седя и тъпея ... За пореден път ... Сигурно и вие тъпеете, щом четете това – просто си нямата друга смислена работа, че да я вършите. А аз не че нямам работа – имам, при това не малко ... ама не ми се върши. Или поне точно тази работа, която имам не ми се върши.
Чудя се какво ли ще стане ако всички имаха работата, която им подхожда и им харесва. Всички щяха да работят с удоволствие без да се оплакват и да се чудят как да се скатаят. Щяхме да сме един свят от работохолици. Всички щяха да копат до изнемогване, щото ще ги кефи. Така всички причини за скатаване, размотаване, пушене, почивки, „работни срещи извън офиса” и т.н. щяха да са ненужни. Като се замисля от друга страна щяхме да изгубим всякакъв социален контакт (неслужебен разбира се) просто защото като правиш това което ти харесва няма да ти се прави нищо друго. Или поне не със същото желание. Нещо от типа: „айде да ходим на бира/кино/разходка/клуб”, редовен отговор би бил: „не, не искам, имам работа, искам да си я довърша”. Кофти!
Но пък може би всичко щеше да се върши по-добре. КАТ-аджиите да регулират по-добре кръстовищата. Строителите да строят по-здрави жилища. Лекарите да лекуват по-добре и учителите да преподават по-добре ... Разбира се може да има и леки негативи – доячките да доят по-силно например. Да не навлизам в темата за разплода на животните.
Звучи интересно, поне за мен. Може би щеше да е по-добре така. Малко щеше да е трудно всеки да си намери призванието и да работи по него. А може да се окаже, че много хора имат еднакво призвание – да гледат телевизия (няма да конкретизирам жанрово: сериали, филми, новини, реалити или порно) или да намират кусури на някой/нещо. Тези неща се отдават на почти всеки, все едно се раждаме с тези си заложби. Също така можеби щеше да има много малко хора, които да работят дадени професии. Примерно боклукчии (твърде тривиално нали?) или лекари гастроентеролози (да бъркаш тук-таме на хората), което е почти като ВиК техник на отходните канали .... бррр!!!
Колко много футболисти и чалга звезди щяхме да имемееее ... ехеее ... стотици. „Кенлиииии ...” щеше да е световен хит. Чак ми става мъчно, че не живеем в такова общество. Колко красиви мигове сме изпуснали заради това мъчително съществуване и занимания с дейности, с които не ни се занимава.
Поглеждам си календара – още си седи на месец Март, тоя календар е от тия хубавите, демотивационните. „Не на всеки му е писано да стане космонавт, когато порасне”. А колко космонавти щеше да има. До сега щяхме сме обиколили половината вселена, но пак щяхме да тънем в запушена канализация, боклуци и т.н. Каква ирония ...
Пишейки всичко това с цел да не ми се доспи за какво мислите се сещам – една много интересна работа: бета-тестер на нови модели възглавници. Там сигурно също ще има наплив от желаещи „работохолици”. Всеки дена на работа, всеки ден сън, всеки ден дремане ... по цял ден. А след работа – отиваш в къщи и какво те чака – пак същото !!! Неблагодарна работа.
Та така ... аз ще се връщам към моята си работа, вие към вашата. Само можем да си мечтаем за такава организация, при която всеки работи/прави това, което иска.
четвъртък, 2 април 2009 г.
петък, 30 януари 2009 г.
... след Българската Коледа ...
Коледата отдавна беше отминала. Сякаш не беше и идвала. Животът в малкото селце потече по старому. Малкият Пешко пак тръгна на училище. Училището в неговото село беше закрито преди няколго години, поради липса на деца. Затова Пешко ходеше на училище в съседното село. Ставаше рано-рано, за да може Жоро Беснийо да го кара с буса до въпросното съседно село. Буса беше доста стар и вече трета ръка. Първо бил маршрутка в София, но след като тя се обърнала на едно крастовище и малко се подпалила фирмата я продала. Купил я един „провинциален бизнесмен”, който искал да прекарва с нея прасета и овце на пазара. След като този бизнесмен, а именно Марко Далаверата установил, че то’а бус за нищо не става, щото седалките били заварени и там уфси и свине’ не моели да се карат, продал го изгодно на Жоро Беснийо. Сега Жоро го ползваше за няколко основни неща: да „прекарва” ‘ора (както той сам казваше), да си съхранява вътре сеното за зайците и да кеца Стрелка Мърлата, ако на вън беше студено. След редица преработки и „тун’говане” според Жоро буса вече вървеше на газ. Дизеловата помпа така или иначе беше запушена, но сега на студено палеше по-трудно.
Жоро въртеше волана на буса много умело. Пилеше гуми, които разбирасе бяха всесезонни, на песако пред вратника и беше сложил китеник на таблото. От самосебеси се разбира, че в буса имаше музика. На какво иначе щяха да се слушат всичките албуми на Слави Трифонов, Хъшове, Ку-ку бенд, Каналето и всякаквите деривати на тези организации. Викаха му Жоро Беснийо, защото един път дори успя да подкара въпросния бус напред с вратите (ама страничните), при сухо време. Малко хора знаеха, че ако не го беше направил щеше да отнесе една бяла бяла астричка, със сини надписи и светлинки по нея. Той тогава беше толкова пил, че дори и не разбра как се озова в „некъв гараж с решетки и кушетка”. Викаше на „монтьорите” вътре: „беее, тупании, къде му е на тоа гараж канала беее и що има кушетка”. През замъгленото му съзнание премина мисълта, че тия „монтьори” са твърде еднакво облечени, но си помисли, че е във фирмения сервиз, на марката производител на бившата маршрутка. Накрая си помисли, че е много яко че има кушетка в гаража – така Стрелка Мърлата нямаше да дудне постоянно колко и убива скоростния лост в лицето ...
На следващата сутрин го бяха пуснали от „гаража”. Болеше го главата ... но не само тя ... После се чудеше що пикае кръв. Помисли си, че е от мускатовата отлежала, дето я пи в кръчмата „При ТКЗС-то” и три месеца не пи от нея пак. Караше само на сливова и мастика.
Пешето седеше тихичко в буса, още мрачен и студен, и се опитваше да закуси. Майка му му беше дала няколко от останалите пръжки и филия ‘леб. Туршия нямаше по понятни причини – беше я дала всичката на батьо му Ненчо, да си я носи на Софията. Буса се поклащаше по третокласният път между селата и огласяше мрака с „Комбайнеро-интелигентска”-на на Слави. Жоро Беснийо не беше изтрезнял още напълно от снощния запой. Чичо Кочо имаше рожден ден и черпи в ТКЗС-то (както на кратко викаха на кръчмата). „Пешкооооо, от мен да знеш, жените са гадни курв ... (не довърши, защото се закашля) ... мама им дееееб ... (но пак не довърши, щото се закашля още по-силно). Баааах гоооо, тая мастика май е била ментее”. След като успокои кашлицата си попипа ждеба си и извади пакет цигари без филтър и запали от запалката на буса. Тя беше един от малкото останали оригинални аксесоари по него. Пешко се опули – буса вървеше сам, Жоро държеше цигарата с една ръка и запалката в другата. Волана се поклащаше самичък. „Не се плаши Пешкооо, той сам си зане пътоооо” – ухили се Жоро. Пешко не спомена леда и снега по шосето, дупките, локвите и какво ли още не. Той не разбираше от тези неща, беше само на десет. Но някакси вътрешно усещаше, че Беснийо правеше нещо опасно и по някакъв начин вълнуващо ...
Дояде пръжките с ‘леб и се обърса о вече нечистото си якенце. Майка му му беше казала да не прави така, че ще го пере чак на пролет, за да го даде следващата зима на сестричката му Спаска. А на него обеща старото яке на баща му. На него не му ставаше вече и без друго. А то беше от ония – с двете лица и изрисувано с индиански вожд отпред. От ония якета дето се състоят от яке и елече отгоре, в два различни цвята. Като ги изцапаш от едната страна и го обръщаш от другата и то пак си е чисто.
Пешко с тъга си спомни отминалата ваканци, ходенето с кола до София, возенето на „пистарката” и преспиването в студенската квартира на кака му Ценка. Спомни си и скандала удома след като се прибраха от София. Не помнеше добре причината, но помнеше виакнето на мама и татко по батьо си Неньо. Все си повтаряха някакъв тест и някакви чертички ... Но той не разбираше защо се карат. Чудеше се как някакъв тест може да скара така родителите и батко му. Намесваха и кака му Ценка и това дали е са ползвали нещо си „капут”. Думата въобще не пасваше, но си мислеше, че има нещо общо с държането на ръка или кецането – по думите на Неньо. Татко му му викаше капут като го хокаше, та Пешко си мислеше, че не е нещо толкова лошо. Тестове Пешко правеше в училище, с новата учителка Мица (която беше дъщеря на леля Муца), но там трябваше само да рисува и да пише буквички.
Неусетно стигнаха другото село и Пешко трябваше да влиза в час, Жоро Беснийо спря пред двора, изчака детето да слезе и с пълна газ + ръчна обърна буса на повече то 180 градуса, оставяйки слисани всички малчугани в двора и пушек, който се разсея чак след 5 минути.
Жоро въртеше волана на буса много умело. Пилеше гуми, които разбирасе бяха всесезонни, на песако пред вратника и беше сложил китеник на таблото. От самосебеси се разбира, че в буса имаше музика. На какво иначе щяха да се слушат всичките албуми на Слави Трифонов, Хъшове, Ку-ку бенд, Каналето и всякаквите деривати на тези организации. Викаха му Жоро Беснийо, защото един път дори успя да подкара въпросния бус напред с вратите (ама страничните), при сухо време. Малко хора знаеха, че ако не го беше направил щеше да отнесе една бяла бяла астричка, със сини надписи и светлинки по нея. Той тогава беше толкова пил, че дори и не разбра как се озова в „некъв гараж с решетки и кушетка”. Викаше на „монтьорите” вътре: „беее, тупании, къде му е на тоа гараж канала беее и що има кушетка”. През замъгленото му съзнание премина мисълта, че тия „монтьори” са твърде еднакво облечени, но си помисли, че е във фирмения сервиз, на марката производител на бившата маршрутка. Накрая си помисли, че е много яко че има кушетка в гаража – така Стрелка Мърлата нямаше да дудне постоянно колко и убива скоростния лост в лицето ...
На следващата сутрин го бяха пуснали от „гаража”. Болеше го главата ... но не само тя ... После се чудеше що пикае кръв. Помисли си, че е от мускатовата отлежала, дето я пи в кръчмата „При ТКЗС-то” и три месеца не пи от нея пак. Караше само на сливова и мастика.
Пешето седеше тихичко в буса, още мрачен и студен, и се опитваше да закуси. Майка му му беше дала няколко от останалите пръжки и филия ‘леб. Туршия нямаше по понятни причини – беше я дала всичката на батьо му Ненчо, да си я носи на Софията. Буса се поклащаше по третокласният път между селата и огласяше мрака с „Комбайнеро-интелигентска”-на на Слави. Жоро Беснийо не беше изтрезнял още напълно от снощния запой. Чичо Кочо имаше рожден ден и черпи в ТКЗС-то (както на кратко викаха на кръчмата). „Пешкооооо, от мен да знеш, жените са гадни курв ... (не довърши, защото се закашля) ... мама им дееееб ... (но пак не довърши, щото се закашля още по-силно). Баааах гоооо, тая мастика май е била ментее”. След като успокои кашлицата си попипа ждеба си и извади пакет цигари без филтър и запали от запалката на буса. Тя беше един от малкото останали оригинални аксесоари по него. Пешко се опули – буса вървеше сам, Жоро държеше цигарата с една ръка и запалката в другата. Волана се поклащаше самичък. „Не се плаши Пешкооо, той сам си зане пътоооо” – ухили се Жоро. Пешко не спомена леда и снега по шосето, дупките, локвите и какво ли още не. Той не разбираше от тези неща, беше само на десет. Но някакси вътрешно усещаше, че Беснийо правеше нещо опасно и по някакъв начин вълнуващо ...
Дояде пръжките с ‘леб и се обърса о вече нечистото си якенце. Майка му му беше казала да не прави така, че ще го пере чак на пролет, за да го даде следващата зима на сестричката му Спаска. А на него обеща старото яке на баща му. На него не му ставаше вече и без друго. А то беше от ония – с двете лица и изрисувано с индиански вожд отпред. От ония якета дето се състоят от яке и елече отгоре, в два различни цвята. Като ги изцапаш от едната страна и го обръщаш от другата и то пак си е чисто.
Пешко с тъга си спомни отминалата ваканци, ходенето с кола до София, возенето на „пистарката” и преспиването в студенската квартира на кака му Ценка. Спомни си и скандала удома след като се прибраха от София. Не помнеше добре причината, но помнеше виакнето на мама и татко по батьо си Неньо. Все си повтаряха някакъв тест и някакви чертички ... Но той не разбираше защо се карат. Чудеше се как някакъв тест може да скара така родителите и батко му. Намесваха и кака му Ценка и това дали е са ползвали нещо си „капут”. Думата въобще не пасваше, но си мислеше, че има нещо общо с държането на ръка или кецането – по думите на Неньо. Татко му му викаше капут като го хокаше, та Пешко си мислеше, че не е нещо толкова лошо. Тестове Пешко правеше в училище, с новата учителка Мица (която беше дъщеря на леля Муца), но там трябваше само да рисува и да пише буквички.
Неусетно стигнаха другото село и Пешко трябваше да влиза в час, Жоро Беснийо спря пред двора, изчака детето да слезе и с пълна газ + ръчна обърна буса на повече то 180 градуса, оставяйки слисани всички малчугани в двора и пушек, който се разсея чак след 5 минути.
... писна ми ...
Напоследък ми е нещо нервно ... много нервно ... адски нервно ... немате си на представа колко ми е нервно ... И не мога да разбера защо. Погледнато отстрани - нямам проблеми. Е поне не такива, за които човек да каже "леле този колко е зле, горкият". Но пак ми е нервно ... супер нервно. И доста неща ме дразнят ... а само как ме дразняяят ...
Интересно е, че човек в повечето случаи пише за неща, които са му направили лошо впечатление, забелязали ли сте ??? Това му е криво, оня го нахулил, това, онова - но все кофти случки. Много, много рядко се пише за хубави и радостни неща. Не е да не се случват, случват се, но не ти се пише за тях ...
Аз самият пробвах да пиша за разни хубави неща, но не ми се получи ... де да знам що. Сигурно щото ми е нервно, а може и да съм нервен заради това ...
Обаче как да не се изнерви човек ... от сутрин до вечер - все нервни ситуации. Примери могат да се посочат с тонове. Като започнем - ставаш и няма вода, не топла - няма никаква вода. И се изнервяш на "Софийска вода". Тръгваш за работа, по подразбиране попадаш в задръстване, то това вече не изнервя никой, нормално е. Разни дебили се разминават, минават на червено, престрояват се по невероятен начин, почти те прескачат трупешката - но това вече е ежедневие, не те изнервя ... Обаче как ме изнервят тъпите смотани куки със смотаните си Астрички, каращи със сто (100 km/h) в насрещното, без видима причина. Няма буркан, няма проблем, няма нищо спешно. Но "те" (тъпите смотани куки) бързат за някъде. Минават на червено, засичат, дори се карат, ако не им направиш път. Напомнят ми за един израз "тъпи копелета" от един друг блог. Нали именно те са "пазителите на реда", те трябва да дават личен пример. Егати примера ... (тук бих използвал сочна попръжня, но ще се въздържа).
Запазвам спокойствие, слушам музика ... запазвам спокойствие, слушам музика ... запазвам ... оххх ще подивея!!!
Интересно е, че човек в повечето случаи пише за неща, които са му направили лошо впечатление, забелязали ли сте ??? Това му е криво, оня го нахулил, това, онова - но все кофти случки. Много, много рядко се пише за хубави и радостни неща. Не е да не се случват, случват се, но не ти се пише за тях ...
Аз самият пробвах да пиша за разни хубави неща, но не ми се получи ... де да знам що. Сигурно щото ми е нервно, а може и да съм нервен заради това ...
Обаче как да не се изнерви човек ... от сутрин до вечер - все нервни ситуации. Примери могат да се посочат с тонове. Като започнем - ставаш и няма вода, не топла - няма никаква вода. И се изнервяш на "Софийска вода". Тръгваш за работа, по подразбиране попадаш в задръстване, то това вече не изнервя никой, нормално е. Разни дебили се разминават, минават на червено, престрояват се по невероятен начин, почти те прескачат трупешката - но това вече е ежедневие, не те изнервя ... Обаче как ме изнервят тъпите смотани куки със смотаните си Астрички, каращи със сто (100 km/h) в насрещното, без видима причина. Няма буркан, няма проблем, няма нищо спешно. Но "те" (тъпите смотани куки) бързат за някъде. Минават на червено, засичат, дори се карат, ако не им направиш път. Напомнят ми за един израз "тъпи копелета" от един друг блог. Нали именно те са "пазителите на реда", те трябва да дават личен пример. Егати примера ... (тук бих използвал сочна попръжня, но ще се въздържа).
Запазвам спокойствие, слушам музика ... запазвам спокойствие, слушам музика ... запазвам ... оххх ще подивея!!!
Стигам до офиса, обикалям из малките улички в търсене на място за паркиране. Стигам до местата за служебен абонамент. Всички са зети. ТУК щях да остана спокоен, ако колегите бяха спрели там, НО НЕ СА !!! От 4 възможни места 3 не са на служители и/или клиенти на фирмата ... и се изнервям пак! Не знам как трябва да се обясни на един "българин", че това е място за "служебен абонамент". За него се плаща, има поставен знак, има и поставени подвижни табелки. Табелките се мърдат като дойдеш и ще паркираш. Табелките си седят до чуждите коли като безмълвни свидетели за нарушението.
Изнервен (още от сутринта) решавам да се обадя на "паяка". Негов номер седи на знака за "служебен абонамент". Звъня, свободно, никой не вдига ... Втори път ... Трети път ... Четвърти път (забележете, не става въпрос за сигнала "тиииит" от другата страна, става въпрос за 3-минутно висене на телефона, докато централата не разпадне повикването). Никой не вдигна. Леко се доизнервям. Когато си в центъра и паркираш някъде, дори за 30 секунди, винаги ще се намери някой малоумен тъпанар със зелено елече и скоба, но когато на теб ти трябват - няма ги.
Ровя в Интернет-ътъъъ, намирам обява, съобщение, че компания "Паркинги и гаражи" отваря горещ телефон за оплаквания от фирмата ... звъня ... е няма да познаете какво стана ... Горната история със звъненето се повтори ... Става ми леко нервно ...
Качвам се в офиса ... тук служебните ми задължения няма да ги описвам - не е интересно ... слизам пак до колата ... виждам, че охраната на сградата е взела една от табелките "служебен абонамент" и го е поставил на тротоара, на главната улица. С цел да запази място за шефа си (не моя шеф, друг шеф). Но табелката е взел от нас. Просто щото нашите места са заети от чужди коли и на нас не ни трябват ... хитро нали ? Поизнервяме това като факт ...
Така мога да продължавам много, но има ли смисъл - изнервен съм до краен предел.
После почват "веселбите" в офиса, после при клиентите, после на път за вкъщи купона от сутринта се повтаря ... И се прибирам ... леко изнервен. Викам и се ядосвам за глупости, дори не мисля за какво, просто се ядосвам ... Лягам си, не спя добре, не се наспивам и ставам - пак да започна отначало да се изнервям.
Имаше една реклама "няма ли друг живот ... има разбира се", но това означава ли, че трябва да ида да работя в bTV. Знам ли ?
Докато го измисля - ще си седя леко нервен ...
Изнервен (още от сутринта) решавам да се обадя на "паяка". Негов номер седи на знака за "служебен абонамент". Звъня, свободно, никой не вдига ... Втори път ... Трети път ... Четвърти път (забележете, не става въпрос за сигнала "тиииит" от другата страна, става въпрос за 3-минутно висене на телефона, докато централата не разпадне повикването). Никой не вдигна. Леко се доизнервям. Когато си в центъра и паркираш някъде, дори за 30 секунди, винаги ще се намери някой малоумен тъпанар със зелено елече и скоба, но когато на теб ти трябват - няма ги.
Ровя в Интернет-ътъъъ, намирам обява, съобщение, че компания "Паркинги и гаражи" отваря горещ телефон за оплаквания от фирмата ... звъня ... е няма да познаете какво стана ... Горната история със звъненето се повтори ... Става ми леко нервно ...
Качвам се в офиса ... тук служебните ми задължения няма да ги описвам - не е интересно ... слизам пак до колата ... виждам, че охраната на сградата е взела една от табелките "служебен абонамент" и го е поставил на тротоара, на главната улица. С цел да запази място за шефа си (не моя шеф, друг шеф). Но табелката е взел от нас. Просто щото нашите места са заети от чужди коли и на нас не ни трябват ... хитро нали ? Поизнервяме това като факт ...
Така мога да продължавам много, но има ли смисъл - изнервен съм до краен предел.
После почват "веселбите" в офиса, после при клиентите, после на път за вкъщи купона от сутринта се повтаря ... И се прибирам ... леко изнервен. Викам и се ядосвам за глупости, дори не мисля за какво, просто се ядосвам ... Лягам си, не спя добре, не се наспивам и ставам - пак да започна отначало да се изнервям.
Имаше една реклама "няма ли друг живот ... има разбира се", но това означава ли, че трябва да ида да работя в bTV. Знам ли ?
Докато го измисля - ще си седя леко нервен ...
Абонамент за:
Коментари (Atom)